Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.09.2013 21:40 - Бремето да си внушаваш
Автор: donkin Категория: Други   
Прочетен: 739 Коментари: 0 Гласове:
2



 „...Зная, че дните са броени и броят им е относителен. Зная, че отнасяйки нещата спрямо постигнатото, ще разкрия всичко онова, което са видели моите очи, а отнасяйки ги спрямо това, което е могло да се случи, не бих открила нищо, освен илюзията или илюзиите, че светът е пълен с хора, човеци, сред които едните управляват другите; че има минало, сегашно и бъдеще, а не просто време; че животът е непознатата ценност на човешкия разум, нямащ равен на себе си; че смъртта е истина – единствената истина според някоя от милиардите машинки, която го е доказала.

Зная, че въпреки всичко ще отнесеш нещата спрямо онова, което е могло да се случи, защото си въобразяваш, че което е могло, то е и трябвало. И защото не си наказан с бремето да си внушаваш, защото мисията ти е достатъчно проста, за да заслужава обвинение или за да се нуждае от внушения, въображения и... сарказма на всичко, което всъщност трябваше да е „удоволствието от това, че ги казваш...”.

И, в крайна сметка, Приятелю, зная много повече за теб, отколкото ти за мен; бремето е натежало, а цевта дими. Между мен и теб има време. И все пак доста време, за да успееш да се подготвиш, а аз да успея да се изкуша от последната резерва в съкровищницата.

Стената ти е непокътната. И ще продължава да изглежда така, защото тя не само изглежда така. А моята е пропукана и не само защото е изглеждала пропукана. Но не бива да забравяме, нито аз, нито ти, че това не би те трогнало. Макар че никой като мен не е така пълен със съмнения.

Ако този свят, който понастоящем обитаваме е могъл да изглежда по-добър, къде е смисълът от това, че го обитаваме? Но аз не питам теб, защото ти не си обременен, за да знаеш отговора. Не питам и себе си, тъй като съм разбрала отдавна риторичната същност на въпроса. Не питам никого. Не си позволявам да го вмъкна между твоята и моята стена, защото поне би приличало на вакуум, който да забави срутването. Както виждаш, не мисля за теб. Мисля за себе си, защото именно раздвоението на онова, което се е вселило в мен като съзнание е собственото му наказание. И защото именно затова някой някога ме е запознал с Илиана Иванова Димова...”

 

(Из „Шепот в пространството” – Румен Донкин – 1989)

 




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: donkin
Категория: Други
Прочетен: 146706
Постинги: 147
Коментари: 93
Гласове: 549
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031