...Момичето не снемаше поглед от платното. Цялата ми младост премина в бледата детска усмивка, уловила края на тъй дългото очакване да успея да си отида преди да е сторила непоправимото... (единственото сполучливо нещо, което щеше да погуби...). Жестока ли бях?...

...Не, тя изобщо не си е отишла. Нахълтва с плач. Който не чувам.

-         О, ти ли си? Всъщност, не зная дали не искам да си беше

тръгнала, Снежанке. Дай си химикалката, че моята ме уморява. Да, благодаря. Може би имам нужда от някого. Ако разбираш всичко и тайно искаш да го имаш, вземи го просто и го отнеси някъде. О, моля те, но – по-далеч... По-далеч, разбираш ли, по-далеч. Някъде там, където никой не търси нищо Защото само този, който търси и намира, само той ще го разбере. Грешиш, ако си напът да решиш, че той е Мълчалив и иска да е такъв. Грешиш, мила, защото твоят герой от тая безсмислено сътворена драма напротив – никак не е мълчалив, затворен или плах. Той ви каза всичко! Всичко! В очите! Но вие не го разбрахте. Защото очите ви са затворени. Ушите ви са запушени повече от моите и душите ви са далеч от онова, което се нарича движение. Стой с дни, с месеци на брега на онази река, пак нищо няма да разбереш. Защото рисуваш лошо. Ти нищо не намираш, защото не търсиш това, което искаш да намериш. Целиш в мрака. А в мрака цели само страхливият убиец. Онзи, който наистина не се бои, убива жертвата си на светло. Истинският убиец е само един – Страхът. Ти никога не си знаела това, Снежана, както аз никога не разбрах какво е любов. Но не искам да ти обяснявам повече нищо.

-         Не ми го обяснявай. Благодаря, че не ме гониш. Вън вали.

Просто искам подслон...

-         Дъждът съсипва крехките цветя, които ти с толкова старание

отгледа под прозореца ми.

-         Да, цветята... Наистина... Жал ли ти е за тях? На мен – не.

-         Дъждът отнася красотата, която ти си въобрази, че ще

пресътвориш. Дъждът сега се надсмива над безумието ти да трогнеш някого със странните си изблици на гняв към този свят. Колко е смешно, наистина, че вече не ти е жал!...”

(Из „Нагоре по пътеката, която води надолу” – Р. Донкин – 1992)