Прочетен: 1681 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 07.09.2013 22:55
...Имало едно време едно царство господарство, дето по стар обичай се нахождало през девет земи в десета, през десет планини в единайста и през единайсет морета, та в дванайстото...
Абе, с две думи – на пичка си майчина било това царство, ама било световно известно, щото в него живяла не коя да е лична мома, а Василиса Прекрасна. А малко царства едно време могли да се похвалят с това Василиса Прекрасна да е прекрасна не къде да е, а... абе, само това царство можело да се похвали, ама то пък една хвалба...
2.
...Та Василиса Прекрасна била най-прекрасната мома надлъж и нашир. Очите й приличали на небето (когато не вали), снагата й – на топола (преди да дойдат ония с брадвите), косите й..., каквото и да кажа, мили деца, за косите й, чели сте го все някога, някъде... Де що имало момък околовръст, мечтаел да... Обаче тя била недостъпна. Недостъпна, мили деца, като заледена пътека към селски клозет недостъпна. И друго едно обаче имало – колчем некой момък рачил да си поиска, мигом вадела култовата реплика, която се превърнала в неин патент, а именно: „...Бегай от тука, бе, селинджър, аз да не съм некоя путка заспала...”. Доста момъци се отказали да я искат, обаче... Те тука му идва времето на третото „обаче”. Един от всички момъци не се отказал. Той още не бил се и пробвал, де, ама, събирайки инфо от горчивия опит на всички чекиджии, минали преди него през мелачката, градял стратегия... Той и с тактиката още не бил наясно, ама си мислел, щото стратегията е най-важна изпървом...
3.
...А вдън горите тилилейски, през девет дерета в десето, през десет реки в единайста и през единайсет блата в дванайстото живеела триглавата ламя Стефка, прабаба на световноизвестната ламя Спаска. Стефка била известна ламя. Защо била известна малко хора знаели, но тия малцината били убедени, че няма по-мъдра твар от Стефка (когато била и с трите си акъла). Та на нашият момък в един прекрасен миг му хрумнала великата идея да почерпи малко от многото мъдрост на ламята Стефка, и по-точно – като как да го натакова на Василиса. „Ебем ти, рекъл си, и тактики и стратегии, един е начинът той и сигур е много прост, ама аз като съм по-прост и от него, ще питам Стефка, акъл да ми даде, че това се не издържа вече...” (Щото и сън го вече не ловяло, спял като ябълка – с дръжката нагоре... Мъкааа, мъка, мъка...)
4.
...Чул момъкът, щото тарифата на Стефка била почасова и рекъл изпървом да се поинтересува колко и какво ще му струва, та поразпитал по кръчмите, ама никой нищо конкретно му не рекъл и тръгнал на слепо... А като стигнал до пещерата, дето Стефка отмаряла следобед, извикал предпазливо:
- Стефке. Стефке, мари...
- Кой ма вика? – чуло се отвътре.
- Дошъл съм малко акъл да ми дадеш... по един тука казус, дето ми е
насърце...
- Мед носиш ли?
- Къв мед?
- Е те такъв – шарен. Не знаеш ли, че съм луда фенка на липовия мед?
- Отде ша знам?
- Е, и аз нямам акъл за щот си много убав.
- Ама, отде липи сега?
- Като ти цъфне липата и я обереш, напрай ми един буркан и пак ела, а
съга бегай, щото нещо ми е нервно...
5.
...Цъфнала липата, момъкът направил един буркан мед и право при Стефка:
- Ето ти мед, сега ше ми дадеш ли акъл, Стефке?
- Чакай да го пробвам, де... – и трите глави лизнали по веднъжка и рекли:
- Мммм, евала на тия пчели... – рекла първата.
- Мдааа, сполай на пчеларя... – спорекла и втората.
- Малко се е захаросал, ама... Айде, нема да те връщаме, давай казуса... - отсекла третата.
- Ох, отде да започна?
- Направо давай, щото... Най-мразим преамбюлите...
- Щенка ми се на Василиса Прекрасна да й го на...
- На колко си години, бе, хамут?
- На двайсе. Що?
- Ми, щото. Таковай я, къв ти е проблемът? Не ти пуска ли? М?
- Анджък, де, не ще. „Аз да не съм некоя путка заспала...” вика...
- Мдаа... – почесала се първата глава - прави се на девственица...
- ...а не е, мамка й... и шафрантия... – допълнила втората глава...
- ...начи не ще, а? – изсумтяла третата глава – начи требва да я приспиш...
- А?
- Апчета! Приспиваш я и я опъваш. На теб нали това ти е зорът?
- Е, как да я приспя? – зачесал се момъкът.
- Взимаш един камик и – буф у главата, ама не много силно – чак да я
утрепеш, а само да я приспиш... – рекла първата глава.
- Баси! Много грубо така. Аз не ща така. Искам да ме обича... А и къде ще
ми се върже тя кат ме види с тоя камик у ръцете?...
- Ъ, саа па да го обичала... – измрънкала втората глава – тогава я издебни
докато си вади вода от герана, скрий се, не й се показвай, а като се наведе за ведрото, мини й отзаде и – луп с камика – да заспи и...
- И кво?
- Е, кво, мандръсаш колко ти душа иска...
- Ама не ще душата ми така. Требе малко романтика, джиджи биджи,
нещо така – да не е грубо, искам да ме обича... Да я спечеля с нещо, което тя много обича... Чух, че обичала да си вари чай и да го пие, примерно...
- Слушайте сега – прозинала се третата глава – казусът е много сложен,
ама медът свърши... А и мен ми се приспа... Па за вазе – незнам – иди си съга ти, момко, дома да напълниш бурканчето и утре на зарана па ела, шъ ти кажа една магия. Мислех да ти я не казвам, ама те вида, дека си хлътнал яко, любов е това, не е на петела шията... Аре, бегай съга, бегай...
- Ма, тая магия...
- Тая магия е много яка, ше ти върже на сто по сто...
- Ама...
- Ама утре...
- И ще стане работата накрая нали...?!
- Утре на зарана...
6.
- ...Добрутро, Стефке. Нося ти пълното бурканче...
Третата глава се прозинала издълбоко, па току изръмжала тайнствено:
- За да се изпълни магията, требва, момко да си готов на всичко. И на
мъки и на тегоби и най-вече на... некои унижения... Помисли си убаво преди да почвам...
- Помислил съм. Давай.
- Та... Слушай внимателно и помни, щото най-мразя да повтарям.
- Немам търпение вече...
- Начи от тука сега тръгваш и одиш. Ама много време шъ одиш. Шъ
минеш пет реки, шъ пресечеш пет моста и шъ стигнеш до една горичка с много редки дървета, всичките от сребро и само едно от злато. Намираш златното дърво и откъсваш едно клонче...
- Ъ. Това ли е?
- И се връщаш при мен да ти кажа какво да правиш по-нататък...
- Че то лесно, бе...
- Абе не е много лесно. Под златното дърво има един турчин манаф... Шъ
требе да те оноди, та да откинеш клонче... Помисли си...
- Оф... За сефте ше ми е, ама... Меракът ми е голем...
...Тръгнал момъкът, вървял, вървял, минал през пет реки, пресекъл петтях моста и най-подир стигнал сребърната гора. Минал не минал покрай неколко дървета, па току стигнал до златното дърво.
- Добра стига, момко... – ухилил се манафът и засукал мустак... Клонче ли
искаш да си откършиш?
- Ъхъ...
- Ми, като е ъхъ... Сметам знаеш кво да правиш...
- Знам...
- Е, рипни малко по-надоле – рекъл манафът – има едно поточе, позамий
се малко отизади, че път си вървял, позапотен ми се видиш...
...Гушнал клончето момъкът и куцук-куцук обратно при ламята... Сефте е това, не е игра на шикалки...
- Ей ма на, Стефке... Нося клончето...
- Мда... Кораво копеле излезе ти. Начи действаме по-нататък, тъй ли?
- Тъй-тъй...
- Тръгваш пак на път, ама тоя път в обратна посока...
- Пак ли клонче ше бера?
- Не. Тоя път листо...
- И пак ли златно?
- Пак.
- И... пак ли...?
- Е, няма да ти е за сефте, де...
- Е, няма...
- Аре. Прав ти път. Кат донесеш листото, шти кажа кво да прайш
по-нататък...
...Тръгнал момъкът, вървял, вървял, минал през пет реки, пресекъл петтях моста и най-подир стигнал сребърна гора, досущ като първата. Минал не минал покрай неколко дървета, па току стигнал до златното дърво. А то – досущ като първото.
- Добра стига, момко... – ухилил се манафът и засукал мустак (този бил малко по-едричък отпред от първия..., ама...)... - Листо ли искаш да си
откършиш?
- Ъхъ...
- Ми, като е ъхъ... Сметам знаеш кво да правиш...
- Знам...
- Е, рипни малко по-надоле – рекъл манафът – има едно поточе, позамий
се малко отизади, че път си вървял, позапотен ми се видиш...
...Гушнал листото момъкът и куцук-куцук обратно при ламята... Не било за сефте, ама по-едричък бил вторият манаф, та...
- Ей ма на, Стефке... Нося и листото...
- Мда... Кораво копеле си ти и това си е. Явно за твоя мерак легенди ще се
носят... Продължаваш ли, синко?
- Продължавам, Стефке. Поизмори ме ти, ама меракът ми голям е...
- Има една овощна градина. Ама тя е през десет долини в единайста.
- Кво ше бера там?
- Ябълка една ше откинеш от златното дърво...
- А там поточе има ли?
- Е, кво да те правя като ти е голем меракът...
Когато донесъл и ябълката, момъкът вече едва шептял:
- Стефке, ако още некъде ме пратиш, отказвам се...
- Сакън, накрая сме. Поседни малко, почини...
- Не мога. Прав ше седя...
- О, завалия... Начи, момко – имаш вече и трите нещица...
- И кво да ги правя?
- От ябълката ще изтискаш сок... В сока ще сложиш листото – за аромат и
с клонката ще бъркаш докато стане по-редичко така... Ще запалиш огън и ще свариш сока на чайче...
- И?
- Е... нали обичала чай...? Даваш й да пие и требва отварата да я приспи...
- Ако не я приспи?
- Ако не я приспи... абе, ти за всеки случай си вземи едно паве у торбата...
7.
...Седяли си Момъкът и Василиса Прекрасна на една полянка в гората и си мълчали... Той момъъкът малко на хълбок така седял, ама... На огъня къкрело джезве с нещо си там, ама било много ароматно...
- Та ти за кво ме покани, момко, тука?
- Не се ли сещаш?
- Не се сещам...
- Оф, добре. Ябълков чай обичаш ли?
- Обичам, ама нема да ме приспи, да знаеш...
- Е, как тогава ше те оправя аз тебе, ма?
- Аз щех и без тая отвара да ти пусна, щото отдавна съм ти навита, ама...
– отпила жадно от отварата Василиса...
...Тогава Момъкът бръкнал в торбата, извадил павето и го стоварил връз главата на убавицата...:
- Е, не ща така, пък!
После се почесал отизади и надникнал с крива усмивка:
- Аааама-ха! Нямала да спи...
КРАЙ.
