Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.11.2013 18:45 - Крадла на нежност и чужди тайни
Автор: donkin Категория: Други   
Прочетен: 1363 Коментари: 0 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 ...Късно през нощта излязох и не се прибрах дълго. А тази вечер все пак си дойдох. Често оставам сама, сега съм сама. Просната на пода, седя и дори не мисля каква е причината за това. Къде са родителите ми, къде е сигналът, който са оставили за мен след себе си? Обзема ме дразнещо чувство на отегчение, скачам на крака и усилено търся сигнала – бележка или нещо подобно. Търся навсякъде, където би могло да бъде оставено нещо. Нещо за мен. Търся навсякъде, ровя се навсякъде, спирам се в спалнята им, макар да зная много добре, че там няма и не може да има нищо за мен. Там те спят или дълго си говорят преди да заспят... Но копнежът се блъска в мозъка ми като мисъл, като жажда, като болка. Искам да отворя тази врата, да се докосна до въздуха, в който си въздишала, в който си била доволна, че можеш, че искаш и можеш да бдиш над съня му. Искам да стъпя върху килима ви, никога кракът ми не е стъпвал тук. Никога не съм била допускана тук. Но аз съм крадла, аз съм Крадла на нежност и чужди тайни, защото нямам свои и ще стъпя до леглото, ще застана и ще чувам камбаните: Ти си крадла на живота си.

Ще изпитам лудост да разхвърлям дрехите си, да събуя краката си до интимната голота на неразгаданите пътища и да потъна в мекотата на Вашето легло. Ще се докосна до оная въображаема цялост, която сте оставили след себе си, ще вдъхна дълбоко от мириса на внушението, че тук някъде има сигнал. Ще заровя лице във възглавницата ти, винаги съм искала да умея да разбирам живота си в теб, да зная какво мислиш за мен всъщност. Винаги съм искала да зная защо мълча, когато крещиш, че съм безпътна и несретна.  Искам да повярвам на отчаянието ти, че нищо в мен не може да се промени, да се поправи. Искам да опозная обичта ти към него, искам да разбирам собственото си мълчание. Искам да пъхна длани под брадата си и да позволя на безмълвния си взор докосването до фотографията ти с него. Усмихнатите бели сгради са чудесен фон за вашата млада прегръдка. Всъщност, никога не съм виждала това, тази усмивка, чертите ти, подчинили себе си в един възторг от нежност. Красива, крехка нежност, като самото лице. Но дълбоко в мен ще се гърчи внушението, че всичко това е чуждо, че правото да виждам тая белота в погледите, в усмивките е нечия алтернатива, охвърлена като злобно създание от света на спокойствието, че впрочем тая нежност е ничия, щом не е моя, щом не е за мен. Но аз безгласно ще уверя себе си, че тази мисъл е жестока и че не мога да посегна на жестокостта, защото е само шепот, шепот в пространството около мен, гола и отпусната върху собствената топлина на нощта. Но тази нощ не е една, това са десетки нощи, в които страхът и девствеността не са пожелали да дойда тук. И може би не биха пожелали да чуят и това, че някой отвори пътната врата, защото дори сама трудно бих си представила как скачам и сграбчвам унилите си дрехи, как се разкайвам условно в пренебрежението си към тях, за да ги облека на себе си и да понеча да изляза от там... Никога няма да забравя, че обичах тая стая.

Брат ми е застанал в кухнята с лице към прозореца. Макар и трудно, все пак се съвземам от уплахата, че докато едва не нахълтах, не знаех кой можеше да отваря заключената врата.

-         Ти ли си? – отпускам се нервно до вратата.

Усещам тайно, че ръцете ми треперят. Дълго, може би, няма да чуя гласа му, нито ще видя как се обръща, но не би ми достигнало въображението да се примиря с това и аз ще го попитам още нещо, което време след това няма да мога да изпитам желанието да си спомня.

За да съзра най-сетне очите ти – мъртво кръвясали, пияни и нагло втренчени в нещо, което ще презираш или някого, когото ще нападнеш най-напред със собствената си слабост. Но няма да ми бъде непосилно да разбера, че очите ти, погледът и всичко в него, което за пръв път се оказа нещо, което да мразя, няма нищо общо с отпуснатите ти ръце, с разчорлената коса, разпиляна сякаш на отвратително мръсни, смолено черни кичури, с измачканите си дрехи и цялата мръсотия върху тях... Че нямат нищо общо с това, че придадох озадачение на въпросите си:

-         Къде си бил, дявол да те вземе?

-         Какво те интересува?

Опитваш се да се задържиш прав, но е нужно да се облегнеш също някъде. Аз виждам това и се усмихвам. Аз съм свободна да се усмихвам на всекиго и всичко, защото съм щастлива. Излязох щастлива от там, където ти прекалено често влизаш, а аз го направих за първи път. Но пияният ти блясък се вкопчи в моята усмивка, за да изтръгнеш първия подъл мотив:

-         Искаш да знаеш непременно, нали?

Устата и около нея, което лицето ти владее, се изкривяват тъпо. Бих ти помогнала, защото бих те обичала, бих направила много за теб, макар че ме тревожиш... Усещам себе си в теб. Да, бих ти се хвърлила на врата, бягайки от самотата си, но ти няма да се разплачеш, нали? Ти няма да се трогнеш от сестра си. Стоя и те гледам, а очите ти се пълнят с нещо, което ще е най-голямата заблуда в съзнанието ти; искам да ти помогна, а ти не го знаеш... Искам да разбера, че това са сълзи.

-         Имаш ли нужда от нещо? – започнах.

Ти си море от нечии скрупули, аз съм частичка от солта ти, защото прекрасно ще зная, че там е моето място, а не на земята...

Мълчиш. Очите – в пода. А ръцете ти са сухи. О, братко, цялата съм изпотена, ръцете ми плуват в горещина, която не познаваш, а аз съм страшно угнетена, че още никой не ме познава. Готова съм да се приближа, да направя опит за допир до твоята нужда, защото искам да съм сигурна, че е нахълтала и в твоята вечер.

Душата ми е разровена от толкова много светилища, че е непоносимо да я владея, да й се подчинявам изцяло и докрай, да й вдъхвам себе си и да я разбирам; да разбирам максимите и доводите за толкова много съмнения, които се борят в нея. Човече, ако знаеш как лудея да опустоша тяхната сляпа несретност! Ако знаеш как сте ми нужни всички! Как си ми нужен! Готова съм да подам ръката си – адски гореща и мокра, което не разбираш; готова съм да ти дам лицето си, всичко, което крия зад него; готова съм да ти дам думите си. Краката ми са пълни с енергия. Не си в състояние да си представиш какво бих правила с тях! Как бих тичала, как бих обтягала мускули и мускулчета да вървя или тичам (както дойде) върху (по) острието на бръснача... На бръснача.

...И ще ме среже подлият ти удар, ще ме отпрати назад – неподготвена или подготвена (както дойдеше) – коварен и челен, неприкрит е неузнаваемо бърз. Ще се усетя на земята. И тогава ще го закрещиш, а аз след време трудно ще мога да си спомням веднага ли поисках да отпуша себе си... Но ти викаш, не – ти се дереш до писък в гадната си злоба:

-         Махай се! Махни се от мен! Курва долна! Измет! Всичко искаш да

знаеш, а?!? Искаш ли да знаеш къде са те? А?

Хвърляш се отгоре ми. (Никога не бих си го позволила...) Натискаш с колене и обувки тялото ми. Налагаш ме със сила, не ми позволяваш да се вдигна, да мръдна с ръце, да докосна лицето си, да пипна кръвта си.

-         Искаш да знаеш къде са те? Те? Нашите? А? Мръсница! Измет!

Копеле! Те не са твои! Не са твои! Мамка ти!

Ти си много, много по-едър от мен. Ти си зъл и невъздържан. Изобщо нямаш съзнанието да се опиташ дори да си дадеш сметка какво направи, какво правиш. Ужасните ти юмруци ще съсипят лицето ми, а аз съм скована под тежестта на твоето пияно безразсъдство. Ще биеш по устата, по очите и по главата, ще бъркаш в гърлото, ще разкъсваш дрехите, ще посягаш на въздуха ми, ще скубеш косите... Ще ме сриташ съвсем гола, окървавена и съсипана от думи и бой на пода. Ще кажеш още нещо. Ще усетя върха на гаврата, върха на обувката ти в гърдите си... Ще чуя трясък на врата. Ще пъвърна бавно и мъчително... Няма да се опитам да стана, няма да се опитам да мръдна дори, защото някъде зад мен очернената съвест шепти, че нямам време да спечеля все пак някакви сили за това; че нямам право да мисля какво е то и защо е такова. Мръсната съвест няма да има честта да се върне обратно зад тряснатата врата, за да изшепти последното, а всъщност времето...

...Че отдавна, много отдавна беше денят, в който се запознах с Него. Дошло е тайно от мен, никога не съм предполагала какво може да бъде и как би могло да се нарича. Дошло е тайно и некомпрометирано от никаква философска мисъл – от тия та Фройд или Шопенхауер – за строежа на човешкия мозък. Дошло е като зима през юли или, впрочем, най-пошлото е да лъжа себе си, че не си спомням тоя юли. Защото, ако всичко в тоя кратък живот е бягане към измамата, ако толкова неща си изгубила, остава нещо, което все пак е внушение за истина, че е останала капчица чест да не се поддаваш на лошата пошлост, наречена лъжа – лъжа към себе си, макар че – каква по-голяма лъжа от тази, че си светица би скалъпил животът за теб...

* 

Из „Шепот в пространството” – Р. Донкин – 1989 г.




Гласувай:
8



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: donkin
Категория: Други
Прочетен: 146715
Постинги: 147
Коментари: 93
Гласове: 549
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031