Веднъж на реката цял ден хвърлял мрежата, но така и нищо не уловил. Тъкмо да прибира такъмите и да си тръгва, покрай него минал самият цар на тая страна, който го попитал:

-         Как е, рибарю, как е?

-         Е, как да е, царю честити, – отвърнал рибарят – не кълве днес и не кълве, това е... Мисля да се откажа и да си ида по живо по здраво.

-         Знаеш ли какво, рибарю, не бързай да си тръгваш. Хвърли още три пъти, ама два пъти да бъдат за тебе, а третият път – за мене. Тъй го наречи. Разбра ли ме?

-         Разбрах. Ама защо тъй да сторя, царю?

-         Каквото уловиш от третото хвърляне, донеси ми го. Колкото тежи то, толкова злато ще ти дам.

...С тези думи царят отминал, а рибарят хвърлил мрежата още три пъти. Двата пъти я извадил съвсем празна, а на третия път съзрял, закачена в самия й край една малка рибя костичка. „Е, голям бил царският късмет, няма що!” – въздъхнал с усмивка рибарят, извадил костичката от мрежата и я хвърлил в пясъка. Сетне събрал такъмите си, че се вече смрачавало, и си тръгнал...

...Царят чакал до вечерта, а на следващата сутрин пратил да викнат рибаря в двореца. Довели го царските хора и, царят нетърпеливо го попитал:

-         Не дойде снощи, непрокопсанико... Думите ми не бяха ли достатъчно ясни за теб? И, изобщо хвърли ли мрежата и за мен веднъж?

-         Ясни бяха думите ти, царю. И, за хвърляне – хвърлих я аз мрежата – и за себе си и за теб. Ама той и твоят късмет като моя... Нищо не улових.

-         Съвсем нищо, казваш...

-         Е, не съвсем. Когато хвърлих мрежата третия път за теб, тъй както ми заръча, извадих една нищо и никаква костица от риба. Защо да ти я нося, не беше жива риба...

-         Скоро да ми я донесеш, непрокопсанико! – извикал царят. – Костица – костица! Тя си ми е на късмет...

...Стреснал се рибарят и изтичал бързо на брега на реката и потърсил костицата. Тя си била там, където я бил хвърлил предния ден. Грабнал я той и – обратно в двореца. Подал я на царя, поуспокоен:

-         Ей, го царю, твоят късмет...

-         Донесете – разпоредил царят – кантар да я премерим, за да се отплатя на рибаря, както обещах..

Донесли царските люде кантар и сложили рибята костица на едната везна. Почнали да трупат злато връз другата. Трупали, те, трупали, везната с костицата не помръдвала. Зачудили се всички – от какво е тая кост, че толкоз тежка възлиза. Свикал царят мъдреци и всякакви умници, да я огледат и разгадаят. Никой не успял да разбере тайната на проклетата рибя костица.

...Най-подир отнейде изпъкнала стара, прегърбена бабичка, която рекла на царя:

-         Дай ми я, царю, тая костица - малко да я пипна...

-         Че, пипни я, дано ми кажеш пък ти от какво е, ако разбереш, и на теб една везна злато ще отмеря...

Бабата взела костицата и, без много да я оглежда се навела и загребала от земята малко пръст, с която посипала костицата и я сложила обратно във везната. На другата везна сложила малко камъче. Везните мигом се изравнили и всички в двореца ахнали. Най-учуден, царят попитал:

-         Е, от какво е, бабо, тая костица?

-         Това е, синко, кост от човешко око. Само човешкото око не се насища на злато. Само като му туриш малко земя, тогава се насища...

КРАЙ.