Зная, че въпреки всичко ще отнесеш нещата спрямо онова, което е могло да се случи, защото си въобразяваш, че което е могло, то е и трябвало. И защото не си наказан с бремето да си внушаваш, защото мисията ти е достатъчно проста, за да заслужава обвинение или за да се нуждае от внушения, въображения и... сарказма на всичко, което всъщност трябваше да е „удоволствието от това, че ги казваш...”.
И, в крайна сметка, Приятелю, зная много повече за теб, отколкото ти за мен; бремето е натежало, а цевта дими. Между мен и теб има време. И все пак доста време, за да успееш да се подготвиш, а аз да успея да се изкуша от последната резерва в съкровищницата.
Стената ти е непокътната. И ще продължава да изглежда така, защото тя не само изглежда така. А моята е пропукана и не само защото е изглеждала пропукана. Но не бива да забравяме, нито аз, нито ти, че това не би те трогнало. Макар че никой като мен не е така пълен със съмнения.
Ако този свят, който понастоящем обитаваме е могъл да изглежда по-добър, къде е смисълът от това, че го обитаваме? Но аз не питам теб, защото ти не си обременен, за да знаеш отговора. Не питам и себе си, тъй като съм разбрала отдавна риторичната същност на въпроса. Не питам никого. Не си позволявам да го вмъкна между твоята и моята стена, защото поне би приличало на вакуум, който да забави срутването. Както виждаш, не мисля за теб. Мисля за себе си, защото именно раздвоението на онова, което се е вселило в мен като съзнание е собственото му наказание. И защото именно затова някой някога ме е запознал с Илиана Иванова Димова...”
(Из „Шепот в пространството” – Румен Донкин – 1989)