Винаги нахълтва тайно от теб сред самотния чар на някой оръфан от времето миг и застава някъде от ляво.
- Какво искаш?
- Просто да постоя.
Мълча. А ти поглъщаш това мълчание и всъщност не мълчиш.
- Твоето място никога не е било другаде. Винаги си мечтала да бъдеш тук.
Да срещнеш Мълчаливия и да поискаш да му се отдадеш. Ти си млада. В началото на добре прецизирана кариера. Кариера, посветена на благородството да се възвръща светлината в криволичещите тунели. Просто твоята мисъл е такава. Ти не го знаеш така. Не искаш да знаеш ТОВА. Искаш да знаеш друго – защо се интересувам от НЕЯ; защо крада миговете, в които тя се появява на входа и, облегната на перилата, отправя поглед към Реката.
- Това там е пътят, нали..., който води към Реката?...
- ...Искаш. Ти можеш да искаш. Е, добре, ще ти кажа. Но, помни
предварително, че нямаш никакво право да искаш едно: Да се възползваш от това, което зная аз.
- Какво означава това?
- Това е животът. Мисълта е като жената. Затова се търсим в
докосването и никога не търсим едно. Всеки от нас има различна мисъл и едно чувство. Жени и самота. Това е низостта ни. Аз не обичам. Нищо и никого. Аз чувствам, че съм сам. А някога не съм бил. Чувствам се ограбен. Някога... Когато всички, които съм искал и искам да докосна са тук. Тя е тук.
- Тя?
- Не говори! Не всичко разбираш, макар че имаш убеждения. Но не си
достатъчно смела, колкото изискват убежденията ти. Жената се бои от абстрактностите, но тя просто не ги разбира; ревнува от идеализма и има слепи цели, най-нищожната от които е да притежава всичко, което може да получи. Жената е създадена единствено за чувството. Затова придава тази незаслужена значимост на любовта, която тълкува като висше чувство.
- Странно ли е, че го разбира като като едно значимо страдание? Ако не е
толкова странно, тогава къде е точката на докосването? А ако никак не е странно, тогава тя би искала да е приятел...
- ...Което вече е глупостта. Това е животът. Живот, който не мога да
отнеса в мислите си днес или утре. Но зная, че е свързан с движението, наречено време. Пулсът във вените, мърдането на материята. Това е удоволствие...
- Какъв цинизъм!
- ...Това, което ми трябва да зная не е всъщност, което искам да зная.
Нищо не зная!
- ...Защото се съмняваш?
- Защото се съмнявам. А това е логиката на лутането в чувството, което
убягва, когато го търсиш, защото е независимо.
- Аз не различавам независимостта от самотата.
- А аз не искам да съм сам, защото материята има нужда от допир. Бягам
от това, боя се, страдам – следователно чувствам, а също не чувствам, тъй като не постигам сам свободата си. Аз не съм чувство. Аз съм сляпа логика. Усещането, че абстрактността е неотразима не вбесява откровените ми очи. Замълчи и се вслушай в мълчанието. Опитай се да решиш кой е мотивът на илюзорното равновесие, така глупаво тласнало ни в бездната на безсилието да се лутаме в мисълта си. Аз открих смисъл в глупостта на безсмислието. И той е прост – твоето чувство на страхопочитание и възхита.
- Всичко крайно не е екстремално.
- Глупак е този, който е твърдял, че екстремалните неща са полюсите на
живота. Разбирам живота като време за осъзнаване на прозренията, облечени в цели да се докосваме, да се отдаваме един другиму, да осъзнаваме това и да го ценим като достижение, достойно за нуждаещата се от непрекъснато стълкновение с всичко крайно душа.
- Какъв по-голям цинизъм от това?
- Човешката логика е проста повече, отколкото е цинична. Един мозък
никога няма да постигне свободата на духа, ако не се вслуша в ритъма на сърцето. Защото свободата е в ритъма. Във възможността да не се повтаряш, да не се променяш, да не губиш себе си в пространството и времето. Това е единственият неповторимо значим закон, който трябва да бъде възприет от логиката. Тъй като истината е в нещата, които не трябва да се променят. И, ако някога все пак изгубя вярата във всичко това, не би ми останало нищо друго, освен да извлека полза от него. Въпреки, че винаги съм се стремял в обратното – да постигам всичко с мисъл и по-малко с чувство... А мисълта... тя е това – да реагираш бързо, точно и вярно за това, което трябва и толкова, колкото е нужно. Останалото е една нищожна илюзия, че се движиш. Ако все пак в обратния смисъл съществува алтернатива, то тя ми е непозната. Ето защо се чувствам ограбен.
- Сякаш само това чувство ти е останало. Сякаш няма абсолютен смисъл
да не се отказваш никога от това, за което мислиш непрестанно. Защо?
- Защото Тя не искаше да живее, тя молеше за помощ, когато исках да се
отърва от тая основна презумпция...
- Това ли е страшната ти тайна, Серж?
- Не ме наричай така. Само определени хора имат право да ме наричат
така.
- Симеоне.
- Махай се. Отиди си. Правиш огромна грешка като се бъркаш в живота
ми. Никога няма да бъдеш доволна. Аз съм пресъхнал. Нищо няма да видиш в очите ми. Аз самият отдавна търся в тях нещо друго, освен това, което виждам. Моля те.
Мълчанието, прокудено от ориста да пълзи по пътеката към обещаната гробница на отчуждението е вече някъде. Далеч от това, което го наблюдава. Не виждаш. И не чуваш нищо друго, освен едно и също:
Тъпчи страха до края и не вярвай всекиму, който прави добро за теб; вярвай в доброто, което се прави за всички. Помни, че когото тласкаш към лицемерие, ще те накаже с честност. Тъпчи страха, не спирай, защото той никога няма да спре.
Серж, ти не трепна...
