Трудноустоимо провокиран от прочетената информация, съдържаща се в две актуални статии, написани от автор, когото уважавам по достойнство и чета редовно, се съветвам със себе си и решавам да напиша следното:
Обичам киното. Не си спомням как и кога съм го заобичал. Било е толкова отдавна и толкова неусетно, че не бих се трудил да търся във времето. Това, което бих искал да предложа на вниманието Ви, е моят любим актьор. Тъй да се рече – Актьорът номер едно в личната ми класация.
Марлон Брандо.
Един от най-великите актьори за всички времена. Идол на поколението, което представлява, както и на следващите поколения актьори, сред които най-достойните му последователи – Джак Никълсън, Робърт Де Ниро, Ал Пачино.
Части от биография: Ранни години:
Марлон Брандо, първоначално известен като Марлон Брандо Младши е роден в Омаха, Небраска, САЩ на 03.04.1924 г. в семейството на Марлон Брандо Старши – потомствен американец с холандско-германски произход, по професия търговец на строителни материали и Дороти Джулия Пенбейкър (Доди Брандо) – потомствена американка с ирландско-английски произход, по професия актриса. Марлон Брандо Младши е най-малкото дете в семейството; има две по-големи сестри – Жоселин и Франсис. Детството му е нерадостно. В първите си 10 години практически е отгледан от двете си сестри. В периода след Голямата депресия в САЩ, когато Брандо е на 11 години – през 1935 г. семейството се мести в Евънстън, Илинойс, но до 1936 г. се разцепва, родителите се разделят и Доди Брандо, заедно с трите си деца заминава при майка си в Санта Ана, Калифорния. През 1937 г. Марлон Старши и Доди отново се събират и семейството за сетен път сменява нахождението си – Либъртивил, Илинойс – малко градче – на север от Чикаго, близо до езерото Мичиган.
През лятото на 1940 г., когато Брандо е на 16 години е изпратен от баща си да учи във Военната академия в Минесота. Това е твърдото решение на фамилията – крайната мярка за системното му непристойно поведение.
Ранна кариера /театър/:
В прословутата Военна академия Брандо престоява три години, след което окончателно се разделя с родителите си – вече отчаяни алкохолици и през зимата на 1943 г. се премества да живее в Ню Йорк при по-голямата си сестра Франсис, която е щастливо омъжена и учи актьорско майсторство в школата на вече твърде известната за времето си преподавателка Стела Адлер. Марлон издържа успешно входното прослушване и е приет в школата. Само за половин година, той вече е усвоил популярния актьорски стил на Адлер, наречен “Методът”. Още през 1944 г., когато е едва на 20 години, младият и дотогава никому неизвестен Марлон Брандо, дебютира на Мечтата за всички театрални актьори – Бродуей в пиесата “Аз помня мама” (“I Remember Mama”). Това съвсем не е обаче първият успех на начинаещия актьор. Фактически първият успех, който провокира разшумяване около името му идва през 1946 година с участието в представлението “Кафене Тръклайн” (“Truckline Cafee”). Нюйоркските критици го категоризират като най-обещаващия актьор на Бродуей за следващите години. През 1947 година обещаващият актьор изиграва първата си и може би най-велика роля на театрална сцена – на героя Стенли Ковалски в драмата на Тенеси Уилиамс “Трамвай Желание” (“AStreetcar Named Desire”), режисирана от Елиа Казан.
Ранна кариера /кино/:
На 26-годишна възраст през емблематичната за много актуални актьори за времето си 1950 година Марлон Брандо изиграва първата си роля на голям екран във филма “Мъжете” (“The Men”), режисиран от Фред Цинеман, в който героят му е парализиран ветеран от Втората световна война. Достоен ученик на първата си школа – школата на Стела Адлер, младият Брандо използва необичайния тогава в киното подход на въплъщение в ролята – престоява 35 дни в болница за ветерани в Албакърки – Тенеси, преди да започне първите снимки. Една година по-късно, през 1951 година е поканен да участва във филмовата адаптация на Елия Казан на свръхуспешната театрална постановка “Трамвай Желание”. Брандо приема. Безспорно това негово решение изиграва възлова роля за по-нататъшната му кино-кариера. Филмът постига грандиозен успех, носител е на цели четири награди “Оскар” (една от които е за най-добра женска роля на Вивиан Лий). Самият Брандо получава своята първа номинация за най-добра мъжка роля. Следващата от четирите номинации за Брандо е за най-добра мъжка роля за героя Емилиано Сапата във филма “Да живее Сапата” (“Viva Zapata!”), официално излязъл на голям екран през 1952 година с не много шумна премиера. Третата номинация за Брандо от най-престижната филмова академия е за награда за най-добра мъжка роля за героя Юлий Цезар във филма “Юлий Цезар” (“Julius Caesar”), холивудска адаптация на класическата пиеса на Уилям Шекспир. Макар и само номиниран от Академията “Оскар” за ролите си в “Да живее Сапата” и “Юлий Цезар”, Брандо вече е толкова класен, че по достойнство фактически е награден от Британската академия за филмово и телевизионно изкуство (БАФТА) за най-добра мъжка роля през 1953 година. Следват култови роли като: Джони Стаблър (рокер и предводител на местна банда, тероризираща провинциален град в Америка) в “Дивият” (“The Wild One”) на режисьора Стенли Крамър по романа на Франк Руни (1953 г.); Тери Малой (невзрачен младеж, неволно станал свидетел на убийството на брата на момичето, в което е тайно влюбен) в драматичния филм на Елия Казан «На кея» («On The Waterfront») (1954 г.). За ролята си на Тери Малой Брандо получава третата си награда от БАФТА. През периода 1955-1958 година Брандо е «спряган» от световната филмова критика като един от десетте най-атрактивни актьори за времето. През този период той играе роли от различен типаж: величественият Наполеон Бонапарт («Desiree»); танцуващият комарджия Скай Мастърсън в “Бейби Дол” (“Guys And Dolls”)(заедно с Франк Синатра); лейтенант Крисчън Дисъл в “Младите лъвове” (“The Young Lions”).
Големият Брандо:
Едва 35-годишен, през 1959 година достатъчно известният в САЩ и Европа Марлон Брандо създава своя собствена компания за телевизия и кино, наречена… “Пейнбейкър Пръдакшънс” (“Pennebaker Productions”)– на името на отдавна покойната му майка. Интересен факт е, че именно през този период (1960 г.) Брандо прави своя първи режисьорски дебют на филма, в който сам изиграва главната роля – “Еднооките валета” (“One-Eyed Jacks”). С този филм изгрява звездата на оператора Чарлс Ланг, номиниран за наградата “Кинематография” на Академията “Оскар”.
Следва трагичният спад в кариерата на големия актьор в началото на 60-те, продължил почти десетилетие. Участва в редица филми, класифицирани от световната кинокритика буквално като слаби: “Бунтът на Баунти” (“Mutiny On The Bounty”); «Отражение в едно златно око»(“Reflection In A Golden Eye”).
Голямото завръщане на големия Брандо на големия екран всъщност се случва през 1972 година благодарение на изключително модерния режисьор от «Поколението Макарти» Франсис Форд Копола. Последният се заема с нелеката и до известна степен рискована задача да екранизира не къде да е, а именно в Холивуд италиански писател. С други думи, в ход е «производството» на инак отдавна чакания от всички «Кръстникът». Изборът за главната роля – тази на Дон Вито Корлеоне е доста оспорвана. Една от най-капризните тайни в историята на киното е сделката, която е сключил великия режисьор с великия актьор. Тъй или иначе, всички печелят. За ролята на Дон Вито Корлеоне в «Кръстникът» («Godfather») 48-годишният вече Марлон Брандо печели втория си “Оскар” за най-добра мъжка роля. Филмът е носител на още две награди от най-престижната киноакадемия – за най-добър сценарий на Марио Пузо и Ф.Ф.Копола; най-добър филм за 1972 година, както и още 17 номинации. В следващите две години първият филм от сагата “кашира” още 19 международни отличия. Всеизвестна подробност е, но не пречи да се спомене, че на церемонията по връчването на наградите “Оскар” Марлон Брандо не се явява. Той изпраща своя пълномощничка, костюмирана като индианка-сиукс да го представлява и ОТКАЖЕ наградата. Жестът, позата, изобщо фактът, превърнал се в прецедент на церемонията и безспорна атракция е тълкувана различно, всъщност посланието на Брандо е еднозначно и е продиктувано от протеста му спрямо политиката на тогавашното американско правителство към сиуксите – индианци, живеещи в резервата “Дакота”. Правейки огромен завой в амплоато си, същата 1972 година, Марлон Брандо се снима в може би най-скандалния филм за годината (заради прекалената сексуална откровеност)– продукцията “Последно танго в Париж” (“Utimo Tango A Parigi”) на Бернардо Бертолучи, където му партнира току-що наложилата се на европейския екран Мария Шнайдер. Рядко даващият интервюта Брандо пред престижен френски таблоид откровеничи, че не е имал по-емоционално изтощителна роля от тази на овдовелия американец Пол и че никога не би повторил подобна роля в живота си. Явно откровенията му са били истински, тъй като за втори път не се явява на церемонията по награждаването си за филма от Академията “Оскар”.
След четиригодишно отсъствие от световната сцена, през 1976 година Брандо се завръща на големия екран в ролята на ловец на глави в култовия уестърн на Артър Пен “По Мисури” (“The Missouri Breaks”) /между впрочем – моят любим филм!/. Партнира му… може би най-подходящия актьор за ролята на конекрадеца – Джак Никълсън. Малко известен факт е, че прочитайки сценария, Брандо не го харесва и отказва ролята. След преговори и корекции пожелание на актьора, той се включва и така се ражда една от най-ценните продукции в този жанр. Критиката години след това е единодушна, че лентата променя концепцията за жанра и поставя началото на нов негов възход.
Късна кариера:
Периодът след “По Мисури” до 1978 година е белязан от непривични участия на позастаряващия Брандо в инак останали в историята на Холивуд продукции като: “Супермен”, “Супермен-2” и “Супермен се завръща”, в които играе неизменния баща на Супермен, наречен Джор-Ел.
1979 година. Отново Франсис Форд Копола и отново екранизация на европейски писател. Този път ръкавицата е хвърлена към твърде трудния за американците английски писател Джоузеф Конрад. Неговият роман “Сърцето на мрака” се превръща в сценарий на вероятно ненадминатата за всички времена военна драма в историята на киното “Апокалипсис сега” (“Apocalypse Now”). В неприлично комерсиалния си, но фактически грандиозен проект Копола въвлича съзвездие от актьори като небезизвестните Робърт Дювал, Фредерик Форест, Мартин Шийн, Денис Хопър, както и обещаващите по това време Лорънс Фишбърн и Харисън Форд. Отново номинации и отново успех. Филмът е номиниран за осем награди “Оскар”, от които печели две – за най-добра кинематография и за най-добър звук.
След тази роля, неофициално Марлон Брандо се оттегля от киното. След участието си във “Формулата” (“The Formula”) декларира своето оттегляне публично.
Цели десет години името на Марлон Брандо не се среща в надписите на актуалните продукции. Изненадващо, през 1989 година актьорът се явява във второстепенна роля в “Сух бял сезон” (“A Dry White Season”), в който главните роли се изпълняват от Доналд Съдърланд и Сюзън Сарандън. За своето представяне позастарелия, но не по-малко харизматичен Брандо е номиниран за “Оскар” за най-добра второстепенна роля.
Ролята, която му навлича най-много негативни мнения от критиката – на отвратителния Д-р Моро от “Островът на Д-р Моро” (“The Island Of D-r Moreau”) е хронологично повторение като въздействие на Вдовецът Пол. Разликата тук обаче е, че тази роля неизбежно поставя началото на края на кариерата на 65-годишния актьор.
Последните филми на Брандо: “Новият Дон Жуан” (“Don Juan De Marco”); Новакът” (“The Freshman”) и “Прецакването” (“The Score”)(където, между другото, за пръв път се среща очи в очи с Робърт Де Ниро) далеч не му донасят някогашния успех.
Но звездата му не залязва. Марлон Брандо присъства в киното, дори и когато не играе роли. Последната си роля големият актьор изиграва през 2001 г., а три години по-късно – на 01.07.2004 г. завинаги напуска сцената и живота.
