пълно с твоето истинско присъствие,
което предлагаш на любимото четящо същество
от цялата си душа.
Всяко писмо е глава от любимия му роман,
който преди всичко е твоята единствена творба…”
Из “Дневникът на един самотник – За писмата”
Последната страница от “Дневникът на един самотник” (Писмо до себе си):
Самотата е най-страшното усещане. Душата е в мазе. Тъмно, влажно, тихо. Лежиш в мокрия ъгъл и се отвращаваш от себе си. Стремиш се да пренебрегнеш студа, но той пие на бавни, перверзно бавни глътки плътта ти и разрежда кръвта ти с опиянението на онази лудост, която подтиква мозъка да мисли само за едно: Господи, кога ли ще умра?
Но Господ не е там. Той е далеч от теб. Ти никога не си го търсил и той няма да дойде. Истински сама душата ти е именно когато Него го няма. В мръсния ъгъл дланите ти докосват само прахта от твоите низки страсти, съградили пътя който някога си поел, за да стигнеш един ден до тук. След “тук” няма. По-далеч не можеш да отидеш. Пътят свършва с твоята самота, която е последното мазе в огромната мрачна сграда на безсмисленото ти битие; самотата ти всъщност е безконечен лабиринт от мазета, но ти се страхуваш дори да си го представиш, защото чудесно познаваш картината, която биха видяли разширените ти зеници: ти си в самия център от кутийки, свързани по между си с коридори – коридорите на мръснишките ти копнежи да унищожиш ближния си, да го окрадеш, да пожелаваш безспирно всичко негово, да го лъжеш и лъжеш за него, да го обичаш сякаш го мразиш…; коридорите на властта, която ще имаш – да унищожиш в крайна сметка себе си, губейки като начало свободата си, а сетне всичко, което тя е сътворила за теб. Защото никога не си обичал никого, освен себе си. И понеже самотата е последното право на съществуване, спираш на дъното му и се убеждаваш за последно, че гравитацията е карма. Това е. Сбогом.
Постскриптум:
Моята кратка молитва:
Господи,
следващият път, когато си ми отредил да ми се случи нещо подобно,
бих искал да си тук.
…Бих искал да си тук…
(“Пинк Флойд”-1975)
01. Заблести, Луди диаманте!
Помниш ли когато беше млад?
Ти блестеше като слънцето!
Заблести и сега, Луди диаманте!
Сега очите ти виждат откъслеците
от онова време като черни дупки
в пространството.
Заблести сега, Луди диаманте!
Ти беше уловен в кръстосания огън
на детството и изгрева,
хвърлен в забързания бриз.
Хайде ти, който беше обект на присмех,
ти, страннико, станал легенда,
изгрей отново и заблести!
Ти, който търсеше тайната
толкова открито,
плачейки за луната,
изгрей отново и заблести!
Попаднал под заплахата на сенките,
забулили оная твоя нощ,
изложен сам на отблясъците преки,
оскъдни, подли – тъй безпомощен,
отново заблести,
Луди диаманте!
Висиш, самотен и велик
в пространството, изпълнено докрай
с блаженството на тези всички
случайности, прецизности на вярата,
че си отвлечен от забързания бриз.
О, ти, пророк, беснеещ, на видението,
художнико, писателю, затворнико,
изгрей и заблести!
02. Добре дошъл в машината!
Добре дошъл, сине мой!
Добре дошъл в машината!
Къде си бил, о, сине мой?
Тъй бих се радвал аз да зная!
О, да, ти бил си в края на редицата –
редицата на огневата линия,
запълващ времето си,
играещ с играчките
от “Забавления за момчета”.
Китара си си купил –
за да зарадваш мама,
защото, всъщност, мразиш училището.
Но това не е причина
да се наричаш глупак.
Тогава – добре дошъл!
Добре дошъл, момчето ми,
в машината!
Колко е хубаво, че сега ще разкажеш
най-сетне своите сънища.
Макар, че аз ги зная вече.
О, да, аз зная, че мечтаеше
за оная огромна звезда,
в която щеше да се превърнеш,
когато всички чуят звуците
от твоята китара.
О, да, аз зная, че мечтаеше
за оня огромен “Ягуар”,
на предната седалка на който
отляво беше тя.
Вече одавна зная къде си бил.
О, сине мой, бил си в мечтите си.
Сега: Добре дошъл в машината!
03. Вземи си пура.
Влез тук, момчето ми,
вземи си пура от нашите.
Ще отидеш далеч,
ще полетиш нависоко,
никога няма да умреш
и може би ще си доволен,
че някой се опитва да те обича.
Аз винаги като теб съм обичал тайните
и съм ги посрещал с интерес.
Виж тук и сега:
Групата е просто фантастична, нали?
Това, което си мисля за теб е вярно, нали?
Това, което си мислиш за нас е вярно също.
Но кой от нас е Пинки?
О, не ти ли казахме имената си, скъпи?
О, не?!
Защо наричаме това място “погребания влак”?
Защото тук няма имена, нито лица.
Тук просто чукаш на вратата и влизаш.
Ние чухме кой те изпрати тук.
И знаем, че ще имаш нов албум.
Ти ще плениш публиката, а ние
ще сме щастливи, че сме те познавали.
Всеки, който идва тук
отначало е просто новак.
А ти още не си видял списъка.
Това е старт като всеки друг –
блед и несигурен.
Но, в края на краищата,
Все още има какво да се стори
за звяра в нас,
ако се съберем заедно
и обявим новите правила
в това място,
наречено “Загубеният влак”,
пътуващ за никъде…
04. Бих искал да си тук
Така.
Значи, приятелю, още си мислиш,
че си способен да различиш
рая от ада, мъката от синьото небе?
Зелените поля от ледените сиви релси?
Усмивката от прикритието?
Мислиш ли, че можеш всичко това да различиш?
А успя ли да се докоснеш
до духовете на героите?
До пепелта на изгорелите дървета?
До ледения повей на сивеещия бриз?
До мрачното удобство
на тежките окови?
И успя ли да се промениш?
Да тръгнеш някога пак на война
и да заемеш предната позиция?
(Нещо като главна роля в сага.)
О, как бих искал,
как бих искал
как бих искал сега да си тук!
С теб сме само две самотни души,
плаващи безцелно по вълните на времето,
тичащи през преградите на старостта,
избягващи препятствията на цялото бреме,
наречено живот.
Но защо спряхме?!
Какво сторихме? -
Един огромен болезнен страх,
толкова стар, но толкова познат,
че чак не искаме да страдаме по него.
О, как бих искал,
о, как бих искал,
о, как бих искал да си до мен сега…
05. Заблести, Луди диаменте! (реприза)
Никой не знае къде си сега.
Близо ли ти си или надалеч.
О, заблести, Луди диаменте!
Бавно се трупат пласт след пласт.
И аз ще се радвам, ако още си тук.
О, заблести, Луди диаманте!
А ние ще се върнем отново в сянката
на нашия вчерашен пошъл триумф.
И, плавайки бавно в сивия бриз,
ще бъдем пак с теб неразделни души.
Ти заблести като луд диамант.
Търсачо на истини,
мразещ илюзиите,
заблести!
“Пинк Флойд” - 1975
Стихове: Роджър Уотърс
Превод: Румен Донкин
