и вечерта избухва в хиляди очи.

Погребваш всичко, което си понесъл

в разкоша от презрение. И мълчиш.

Но ако пъхнеш длан в жаравата –

да скриеш себе си от ледения взор –

ще хукнеш тежко подир Дявола,

ще тичаш дълго – без умора,

и ако спомените нямат диря,

а дирята е таз проклета мисъл,

ще плачеш бавно за умиране,

защото в лудост си орисан,

когато пламнали са в унеса,

продънен от жестока жажда

и погледите, пълни с музика...

...Погребваш всичко, което си видял

в разкоша от презрение...

И крещиш.

Р. Донкин - 04.06.1989